Тетрадката по астрономия и трансфигурация на Кийра Лестранж

Планета е тяло със маса достатъчна за да приеме кръгла форма под действието на силата гравитацията.

Произход на планетите

Планетите се образували от сблъскващите се планетезимали. Компютърни симулации показват, че някои от сблъсъците довеждали до разбиването на двете тела, но по-слабите удари водели до съединяване.
Съединяването увеличило Масата и гравитационното привличане на планетезималите. Това допълнително спомогнало разтежа им и довело до образуване на райони на натрупване на планетезимали. В тези райони растежа бил дори по-бърз и за около 100 000 години се образували по-големите тела (фиг. 5В).
Нарастването на планетите било особено бързо във външните части на Слънчевата мъглявина. Там имало повече материал, от който планетезималите да нарастнат, защото ледът бил около 10 пъти повече от силикатите и желязото и следователно, на теория, те са можели да станат 10 пъти по-големи от тези, намиращи се във вътрешните части на Слънчевата мъглявина.
Освен това, когато една планета достигне до маса и диаметър, малко по-големи от земните, тя може да привлича газове и да ги задържа в атмосфера около себе си. Тъй като водородът бил най-разпространеният елемент в Слънчевата мъглявина, планетите, които били достатъчно големи за да го привличат и задържат нарастнали неимоверно повече от тези, които се образували само от твърди материали. Вероятно Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун започнали живота си като тела от лед и скали, приблизително равни по размер със Земята, но гравитационното им привличане довело до образуването на големите водородни обвивки, които можем да наблюдаваме днес. По-малките и по-топли тела от вътрешостта на Слънчевата мъглявина не можели да задържат водород и впоследствие той бил отнесен. Това обяснява третото наблюдение - външните планети приличат по състав на Слънцето.
Увеличаващите се маса и гравитационно привличане на планетите променили вътрешната им структура, създавайки железните ядра на вътрешните планети и скалисто-железните ядра на външните. Желязното ядро на Земята вероятно се е образувало посредством диференциация. Отначало нашата планета била смес от подобен процес се е развил при всички вътрешни планети, а разтапянето е било причинено от радиокативното затопляне на планетните вътрешности и от жестоките скали и желязо, но те се разделили когато Земята се разтопила. Тогава желзото (поради по-голямата си плътност) потънало и образувало ядрото. Почти е сигурно, че сблъсъци с планетезималите. Такива сблъсъци отделят топлина чрез освобождаване на гравитационна енергия.
Гравитационна енергия се освобождава винаги когато нещо падне. Ако например тухла падне върху кутия с топки за тенис, ударът разпръсква топките във всички посоки, придавайки им кинетична енергия - енергията на движението. По същия начин падащите върху планетна повърхност планетезимали отдават енергия на атомите от кората - енергия, която се проявява като затопляне. Лесно можете да демонстрирате, че ударите затоплят - просто ударете десетина пъти с чук един стоманен гвоздей. После го допрете до устните си и ще усетите, че той чувствително се е затоплил. Представете си какво затопляне се поражда когато тяло с размерите на планина се сблъска с планета. Така породената топлина и радиоактивното затопляне разтапят планетата и й позволяват да се диференцира. Резултатът от диференциацията са железните ядра и скалистите мантии на вътрешните планети. Подобни процеси вероятно са действали и при външните планети.
Въпреки че гореописания сценарий обяснява точно много от това, което наблюдаваме днес, някои астрономи предлагат леко модифицирана теория за образуването на планетите. Те смятат, че Слънчевата мъглявина дълго време не се охладила и, че железния прах се е образувал много преди силикатите да могат да се сгъстят. Ако това е вярно първите планетезимали трябва да са били от желязо.
Железните тела започнали да се съединяват, образувайки сегашните ядра на планетите. По-късно, когато мъглявината се охладила, сгъстените силикати започнали да се натрупват върху железните ядра. Коя теория е вярна, натрупване последвано от диференциация или обратното, все още е неизвестно.
Последни фази на планетообразуване

Последният етап от планетообразуването бил "порой" от планетезимали, който образувал големите кратери като тези, които наблюдаваме по Луната и по другите тела с твърди повърхности.
Понякога "валящите" тела били толкова големи, че не просто обраували кратер. Например Луната може да се е образувала при сблъсък между Земята и тяло с размерите на Марс. Меркурий пък може да е загубил кората си при масивен удар. Необичайния наклон на осите на Уран и Плутон също може да е причинен от сблъсък с планетезимал. Накратко казано планетите и луните са били брутално обсипани от оставащите планетезимали.

Слънчевата система се състои от Слънцето и всички обекти, които се намират на орбита му или около него, включително астероиди, комети, планети, спътници, междупланетарен прах и газ. Терминът може да се използва и за група от небесни тела обикалящи друга различна от Слънцето звезда. Пример може да се види в планетарната система.

Размерите на Слънчевата система се измерват най-често в съотносимост към средното разстояние Земя-Слънце, определено като една астрономическа единица . Това се нарича още АЕ . Средното орбитално разстояние на Земята от Слънцето е 1 астрономическа единица. . Най-близко планеда до Слънцето е малката Меркурий — средно на 0,387 АЕ. Най-далеч от слънцето се намира Нептун, средно на 30,068 AE от Слънцето. Радиуса на Слънчевата система се счита, че лежи между 86 до 100 AE.

( съжалявам, че не е много хубаво, но урока е кратък и написан хубаво ... няма какво да му преразказвам )