Масата на Грифиндор

След което заговори бавно и тихо, като често и бързо извърташе погледа си ту към вратата, ту към събеседничката си, Аксилес каза:
- Тя беше там. Кълна се! Видях я!
- Кого си видяла, попита Ародоет, с надеждата най-после да разбере какво става?
- Жената. Жената в бялата рокля. Тя беше там!
- Какво? Каква жена, зачуди се синеоката грифиндорка? Аз не видях никого.
Ародоет за пореден път се обърна към вратата, за да се увери, че там няма нищо. Тя се запита дали момичето от Аледон не е полудяло.
Мислите й бяха прекъснати от въпроса на Аксилес:
- Аро, ти нали ми вярваш? Аз не си измислям...

Грифиндорката почувства как бързи и краткотрайни тръпки преминаха през цялото й тяло. Тя мразеше да лъже и същевременно не обичаше да казва на хората неща, които биха ги наранили. Девойката разтвори леко устни, като сега тя местеше бързо погледа си ту към вратата, ту към яналснарката. Не знаеше какво да каже, нито дори какво да мисли. Тя рязко спря сините си очи върхо питащото лице, вперило се в нея. Поклати положително глава и заеквайки леко, каза първо по-тихо, после по-високо и по-уверено на съученичката си:
- Д-да, да вярвам ти.
Тя не излъга. Просто и тя самата не бе сигурна в какво да вярва. Но ако трябваше да отговаря пред някого за това какво е видяла Аксилес, грифиндорката знаше отговора и той определено нямаше да е "Нямам представа за какво говори това момиче". Да, тя беше решена да не я изоставя в такъв труден момент, защото виждаше страха в погледа й. Беше решена да я подкрепи, но й беше нужна повече информация. Тя трябваше да разбере за какво става въпрос, защото искрено искаше да помогне на вече не толкова "опасната" й съученичка. Синеочката оглеждаше внимателно и любопитно мястото, което привлече вниманието им. После отново обърна притеснен поглед към яналснарката и промълви:
- Да, вярвам ти, но трябва да ми разкажеш повече за тази жена.

На лицето на Аксилес се изписа усмивка. Погледът й се проясни и тя се почувства по-добре от всякога. Най- после беше намерила подкрепа в някого. Момичето постоя така извесно време, радвайки се на момента, а Ародоет се измъчваше от мълчанието, което цареше по между им.
- Ами, заговори най-сетне тъмнокосото момиче, всъщност и аз не съм сигурна. Има един сън... който сънувам всяка нощ и той не ме оставя на мира.Сънувам, че е нощ. Аз съм все още малка. Лежа на поляна и слушам щурците. Изведнъж чувам някой да се проближава към мен. Обръщам се и виждам жена в бяла рокля. Тя няма лице. Казва ми да следвам звездите, защото там е това, от което се нуждая.
И сега... сега я видях тук. Не знам какво да мисля. Понякога имам чувството, че полудявам. В отчаянието си се записах в час по астрономия.
Ародоет слушаше разказа на момичето и не знаеше какво да каже. Не след дълго обаче тя събра мислите си и отговори:

- А-аз, аз не знам какво да кажа. Бих се записала с теб на астрономия, с нядеждата да ти помогна някък, но не съм сигурна дали ще се справя с още един предмет.
Момичето говореше някак отчаяно, заради факта, че не може да помогне на новата си познайница. То наклони глава напред, повдигна рамене и въздъхна тежко. Изведнъж се сети за най-важния въпрос, който не бе задала все още.
- Ами, тази жена, която виждаш всяка нощ без лице. Сега...сега имаше ли? - заговори леко развълнувано момичето с надеждата, че отговорът, ще е да. Тя се взря в отчаяното лице на събеседничката си и зачака отговора й.

Аксилес обърна погледа си към вратата. Той се рееше в тази посока дълго време и момичето сякаш не забелязваше света около нея. Не чуваше злобните подхвърляния на Слидерин, нито пък веселия смях на Грифиндор. Тя не обръщаше внимание и на директора който се приближи до тяхната маса, поздрави учениците след което си замина все така усмихнат, както се беше появил. Но най-много тя забрави Ародоет. Забрави за въпроса й и за това как я гледаше синеочката - втренчено и с такова нетърпение, че сякаш щеше да изгори ако потрае още миг. Но Аксилес не се интересуваше. Тя беше затворена в своя собствен свят и беше трудно да бъде извадена от там. Тя си спомни за своето детство, за всички луди игри и за малките магии, които изпробваше. Но ненадейно в главата й влетяха и лошите спомени - за това колко дълго боледуваше, как Лорд ван Дарън за малко не загуби живота си и за пожара, който унищожи всичко, което са имали - всичките им вещи и спомените, които те носеха със себе си. Колко много Аксилес обичаше стенния часовник с кукувичка, който я разсмиваше. Или снимките. Снимки... Когато пожарът изпепели къщата им, Аксилес беше съвсем малка и едвам го помнеше. А от преди това тя нямаше почти никакви спомени. Но...
- Жената... снимката... - Аксилес говореше толкова бързо и несвързано. че Ародоет не можеше да схване мисълта й.
- Това е майка ми, каза въодушевено момичето.

- Майка ти? - погледна я учудено Ародоет. Момичето вече знаеше защо не е видяло фигурата. Тя или беше призрак или съществуваше само и единствено в съзнанието на яналснарката.
- Трябва да разберем какво иска да ти каже тя - заяви решително грифиндорката и дръпна приятелката си рязко за ръкава, като я повлече нанякъде излизайки от Голямата зала.

На вратата се сблъскаха с друга фигура в бяла рокля ... но реална. Ародоет поздрави разсеяно Кийра и промънка нещо като " майка й , призрак ... Чернокосата слидеринка не обърна особено внимание и изглежда това подразни яналснарката.
- Можеше поне да се държиш по-мило! - извика тя и погледна нацупено.
Кийра се извърна към нея и я изгледа изпитателно с дълбоките си сини очи.
- Ще правя каквото си искам. За разлика от вас не прекарвам половината си време в мислите си .... където се срещат призраци , а гледам да се справя с нещата, които ме притесняват!
- Какво пък значи това! - ядно попита Ваорай.
- Много добре ме разбра ... да не мислиш че ще победиш Трия лесно? Та ти сигурно никога не си убивала ...
- За разлика от някой хора не съм убийца , а и ...

- За разлика от някои хора не съм убийца , а и повярвай ми мога и сама да се справям с проблемите си. Както ти казах преди нямам нужда от помощта ти. Колкото до убийството... за всичко си има първи път, а аз не се страхувам да опитам.
Когато изрече тези думи, лицето на Аксилес придоби онова особено изражение, което караше околните да се чудят как може да има толкова много злоба в момиче като нея.
- А и - продължи тя - не виждам нищо лошо в това да размишлявам. Какво да ти кажа... повърхносните хора го намират за излишно.
Този намек беше твърде очевиден и раздразни Кийра. И тъкмо, когато "империята" щеше да отвърне на удара, Ародоет спаси положението и каза:

- Момичета, моля ви престанете. Успокойте се - доста притеснено изписка грифиндорката. - Карате се за нищо.
Тя се вцепени и с поглед и измъчено лице огледа двете ядосани и втренчени лица в нея. Девойката нямаше време да помисли какво друго да каже, защото слидеринката свирепо започна да й говори:
- Ах, ти малка, жалка отрепко. Как се осмеляваш да говориш така на една истинска магьосница с чиста кръв.
Докато изричаше през зъби тези думи, Кийра бавно, но уверено пристъпваше към "жертвата си". Докато изведнъж изплашеното момиче отново придоби увереност, както се случи в "Тритре метли".
- Какво искаш да кажеш с това "чиста кръв"? - още по-ядосано запита Ародоет. - Да не мислиш, че като си родена в семейство на магьосници си нещо повече от мен.
Грифиндорката не понасяше да я обиждат относно кръвта й.
- Ще говоря, както си искам и както сметна за добре - извика силно първокурсничката, като по този начин привлече вниманието на всички ученици, които все още не бяха забелязали разразяващата се буря, а те бяха малко, защото другите отдавна бяха доловили искрите прехвърчащи между трите момичет, които се бяха събрали до вратата. Искри, които всеки миг щяха да възпламенят голям, силен и може би неогасим пожар.
- Не и на мен. Не смей да го повториш, защото... - започна Лестранж, но беше прекъсната от студения и ядосан глас на яналснарката.
- Не смей да се зяждаш с нея. Тя помоли съвсем учтиво. Нищо лошо не е направила.
- И защо да не го правя. ти ли ще я защитиш? - Обърна се слидеринката към момичето, като толкова преближи лицето си до нейното, че едва не се удари в него.
- Ако се наложи - да! - извика Аксилес и блъсна силно красавицата.
- Аксилес, моля те престани. Не си заслужава. не е и нужно. И сама мога да се защитавам. - леко засегнато, но поласкано от жеста извика Аро.

Кийра извади бързо пръчката си. Другите две момичета дори не бяха успели да помръднат. Голямата зала бе замряла , а дори учителите не се намесваха.
- Никога повече не ме докосвай - просъска чернокосата красавица и насочи пръчката си към грифиндорките.
Ародоет понечи да извади своята, но Кийра бързо смени посоката на своята.
- Не си и помисляй да и помагаш ... ще бъде болезнено ...
Всички ученици мълчаха и гледаха ситуацията с все по-голям интерес. Те знаеха , че Кийра бе способна на всичко , а също и че двете нови грифиндорки бяха прекалено странни.
- Остави я! - почти извика Ваорай и застана пред приятелката си , като за пръв път осъзна че това и е един от най-скъпите хора. - Нямаш право да я обиждаш! Твоето семейство е много по-недостойно от всяко друго. Ти се гордееш от двама престъпници , служещи като слуги на един заблуден глупак!
До сега в залата бе тихо. Сега дори въздуха бе застинал. Всички усетиха гнева, който се надигаше у красивата Лестранж. Косата и сякаш се развя от нищото и тя стана някак величествена.
- Никога повече не наричай Черния Лорд глупак, а още по-малко обиждай семейството ми! Капка чиста кръв се развнява на хиляди литри от мътнороди или предатели!
Кийра насочи ледено пръчката си към сърцето на яналснарка, но преди да произнесе проклятието , Аксилес несигурно ( заради смъртната заплаха ) започна да говори ....

- Мислиш ли, че ще го направиш наистина?
Когато задаваше този въпрос, гласът на момичето трепереше и тя самата не вярваше, че е изрекла тези думи. Но тя намери сили в себе си и успя да продължи по-уверено:
- Ще го направиш ли? Това ли си ти? Една убийца. Говориш за чистата си кръв като за нещо, с което се гордееш. И така би трябвало да бъде. Но какво е кръвта без възпитанието и съвестта? Ти говориш за твоя лорд... Какъв е той? В Яналснар лордът е не просто аристократ. Той е човек на честта - винаги на страната на справедливостта. И точно в този дух съм възпитана и аз от един истински аристократ - Лорд ван Дарън. Ами ти, какво мислиш, че ще спечелиш от моята смърт, ще спасиш егото си? За глупавите смъртта е страх. За умните - избавление, а силните просто я приемат с безразличие. Трябва да ти кажа, че на мен ми е все едно какво ще направиш сега.
Аксилес замлъкна. Всички очакваха реакцията на Кийра, също както и момичето от Аледон. Тя гледаше спокойно, сякаш беше сама и чакаше изгрева. Грифиндорката погледна въпросително към тъмнокосата красавица.

Кийра се засмя , а ледения и глас разсече тишината. Аксилес се премести стреснато.
- Да не мислиш , че ще убия теб? - попита студено чернокосата красавица, а сърцето на Ваорай се сви, защото чак сега бе разбрала какво е направила Кийра. Слидеринката никога не е искала да я убие ... само д я нарани. Като на забавен кадър яналснарката видя как чернокосата красавица премества пръчката си към Ародоет ... най-скъпото й същество в това училище ....

Ародоет пребледня и потръпна цялата. Тя погледна вцепенено слидеринката право в очите. Времето сякаш спря. Синеокото момиче едва дишаше. Искаше да извади пръчката си, но беше като скована. Само мисълта от това което щеше да се случи я смръзяваше. В това време Лестранж се усмихваше лукаво. Всичко се случваше само за секунди, но сякаш минаваха цели часове. Кийра уверено тръгна да произнася едно от непростимите заклинания. "Кру...", започна с наслада да изрича любимото си проклятие тя, когато изведнъж бе съборена рязко и тежко на земята от вбесената Аксилес. Ародоет само гледаше отстрани и не можеше да повярва на случващото се. На нея никога не й беше нанасяно такова тежко проклятие, но тя знаеше за неговата сила и болезнена болка, която причинява. Сега седеше като закована и гледаше мълчеливо заедно с всички в залата двете момичета въргалящи се на пода момичета. Те се скубеха за косите и драскаха с нокти. Аксилес бе взела надмощие, когато внезапно бе избутана от съперничката си. Слидеринката застана отгоре й, а разрошената й черна коса стърчеше във всички посоки. Тя притисна силно Аксилес в земята и се протегна силно, да вземе изтърколилата се от ръката й магическа пръчка. Почти я беше стигнала, докато грифиндорката безпомощно се опитваше да се измъкне изпод нея. Тъкмо пръстите й се докоснаха до пръчката и тя усети силна болка в китката си. Някой я беше настъпил с твърдата си и тежка обувка. Чернокоската издигна бавно поглед нагоре и съзра острия връх на дървена, гладка, заоблена пръчка да сочи право в лицето й.
- Не смей и да си помисляш да мръднеш - чу се леденият глас на Ародоет. При вида на притиснатата й в земята приятелка, тя се беше съвзела. Лестранж застана неподвижно, гледайки с очи пълни със злоба момичето.

- Остави Аксилес на мира - каза ядосано Ародоет и продължаваше да държи магическата си пръчка, насочена към лежащата на пода слидеринка. Синеочката изглегдаше по-величествена от всякога, тя стоеше там горда и решена да не отстъпва, каквото и да се случи. Авоназукод вдигна пръчката на Кийра, коята беше съвсем близо да изяшните пръсти на собственичката си, след което заповеднически каза:
- Стани! Веднага! - Момичето продължаваше да бъде в "бойна готовност", с насочена напред магическа пръчка.
Киййра започна да се изправя бавно. В очите й имаше толкова гняв, че ако той можеше да приеме формата на сълза, то слидеринката не би престанала да плаче с дни...
- Как смееш да ми говориш така! Ще си платиш за това! - каза Кийра с присъщите й студенина и господарски маниер.
- В същия момент Аксилес, вече освободена от силните оковаващи ръце на слидеринката, се изправяше, чудейки се какво ще последва. Тя знаеше, че войната сега значи война завинаги.
Гледката на трите момичета караше другите ученици да останат безмълвни. Те не бяха виждали някого да се осмели да се изправи срещу Кийра, да не говорим да вземе надмощие...
Изведнъж един от зяпачите, унесен в собственото си изумление, изпусна една чиния, която се разби на милион парченца, а звукът, разцепил тишината, можеше да се сравни само с писъка на селяните при вида на вампирите в Трансилвания. А слидеринката само това и чакаше. Трясъкът разсея Ародоет и в съшия миг Кийра се хвирли към нея и градна магическата си пръчка.
- Ха ха ха - изсмя се висико и победоносно тъмнокосата красавица. - Ето, че нещата отново си върнаха нормалното състояние. А сега нека продължа започнатото. Мислех, че късметлийката днес ще е Ародоет, но и другата глупачка ме ядоса толкова много, че реших да уния и двте ви.
Кийра насочи пръчката си към момичетата и тукмо, когато щеше да произнесе фаталното заклинание, усети един полъх, преминаващ покрай нея. Странната хладина, изпълнила стаята накара някой ученици да мислят, че наблизо има диментори. Изведнъж невидима сила бутна силно слидеринката и я блъсна в стената на голямата зала. А над вратата с големи, кървавочервени букви се изписа: "Не се забърквай с фамилията ВАОРАЙ!"

Кийра се обърна рязко. Тя държеше пръчката си право напред , в нищото ... но сякаш знаеше какво е това и го виждаше. След миг се обърна към Ваорай и Ародоет , а лицето и бе бледо и студено.
- Да не мислиш , че това може да ме стресне? Виждала съм много по-лоши неща ... демони от ада ...
Цялата зала отново бе затихнала. Всички гледаха втренчено красивата слидеринка , която се бе изправила гордо срещу двете грифиндорки.
- Предупреждавам те , Лестранж - започна Ваорай , но бе прекъсната от смеха на Кийра. Ародоет изпита странно чувство ... нещо я тревожеше, но тя не знаеше какво.
- Твоето царство загива Ваорай. Ти живееш с мечтите си ... предполагам не знаеш колко много се влоши състоянието на Лорд Дарън ... в момента , в който се опита да ме нападнеш ... Странно съвпадение , не мислиш ли? - Лекия и студен вятър отново бе нахлул в залата и развяваше катраненочерните коси на слидеринката. Очите на Ваорай бяха влажни. "Не е вярно , не може да е вярно " повтаряше си тя , но все пак една сълза се отрони. Чак сега Ародоет разбра какво я притесняваше ...
Спомни си един топъл ден в Хогмийд и затова какво и бе казала Кийра Лестранж тогава. Осъзна , че предупреждението се сбъдва ... но жертвата не бе тя.
- Какво стана? - попита след малко Кийра и погледна "учудено" с големите си очи. - Нима мислехте , че не говоря сериозно? Трябва да се засрамите ... една чистокръвна винаги изпълнява обещанията си.
Ваорай я погледна с омраза и се хвърли към слидеринката, последвана от Ародоет. Двете момичета бяха като омагьосани ... искаха да убиват ... да погубят , човека който мразеха повече от всекиго. Изведнъж обаче бяха отласнати назад към вратата. Последва силен сблъсък придружен от ужасна болка. Ваорай осети как до нея Ародоет се свлича на земята. Помогна на приятелката си отново да се изправи. Двете погледнаха напададателката си ... но не Кийра ги бе повалила. Зад нея стоеше бегло познато на Ваорай момиче, с дълго тъмно синьо наметало и вдигната пръчка ...

Това беше Кира .Тя изгледа жертвите си подигравателно с насочена към тях пръчка.
-Коя си ти -попита Ваорай в погледът и се четеше уплаха
-Кира Блек не ми е приятно да се запознаем-Каза момичето- Виждам че не си падате по честната игра момичета все пак колкото и бездарни да сте вие сте две но сега вече ще се изравним нека видим дали вие сте по добри от нас или само знаете да говорите.Нервите на Ародоет не издържаха и тя насочи едно проклятие към Кира тя го отби с лекота и запрати по първокурсничката едно "Круцио".Ваорай и Ародоет изпищяха заедно а леденият глас на Кира отекна из залата в която беше толкова тихо че все едно нямаше никой.Кира продължи с подигравките - я гледай ти мисля че този надпис не подхожда на стената -каза тя загледана в надписа над вратата и с едно махване на пръчката той изчезна а на негово място се появиха други думи "СМЪРТ ЗА ПРЕДАТЕЛИТЕ"
И изведнъж Ваорай и Ародоет се бяха изправили на крака застанали срещу двете братовчедки готови за бой...Ваорай се опита да обезоъжи Кийра но не успя в същото време Блек беше взела пръчката на Ародоет и я гледаше злобно в този момент нещо се хвърли върху Кира тя загуби равновесие и падна на земята изпускайки пръчката на Аро...

ПП.надявам се да не съм била мн груба

...Тя не загуби нито секунда, а мигновено се плъзна по корем на студения и идеално гладък каменен под, като протягайки се, грабна пръчката си. Изправи се бързо и застана в готовна позиция. Всички гледаха с уплаха, но и с лек интерес разиграващата се пред тях сцена. Повечето от слидеринците, намиращи се в залата се усмихваха зловещо, при всяко действие на Лестранж и Блек. Нямаше нито един от тях, който да се съмнява в способностите на съученичките си. Те наблюдаваха с надсмешка и иронично съжаление другите две момичета. Как можеше две първокурснички да се осмеляват да предизвикват велики и чистокръвни магьоснички, каквито бяха Кийра и другарката й. Та това беше лудост. Те нямаха никакъв шанс. Нямаше и капка надежда да победят един заместник министър и един министър на магията. Или поне така смятаха почти всички в залата. ПОЧТИ, защото Ародоет и Аксилес бяха толкова ядосани в момента, че макар да не осъзнаваха какво вършат, бяха убедени, че ще се бият до край. Поне в момента бяха на това мнение. Някой от съучениците им също се надяваха да не пострадат, или поне да останат живи след изпитанието, което им предстоеше да преодолеят, но това определено не бяха членовете на дом Слидерин. Те настървено очакваха да видят какво ще се случи. Жадните за кръв слидеринци упорито мислеха, че съвсем скоро всичко ще свърши с "трагичен" за младите грифиндорки край. Те не можеха да допуснат, че нещата биха се развили различно от това, съотборничките им да размажат на пух и прах самоуверените първокурснички. Но нямаше как да знаят, че съдбата си кроеше за тях съвсем различни планове. Много често в живота се случва така, че нещата да се обърнат в напълно различна посока и самонадеяни и уж велики създания на природата, да загубят всичко, което имат и са имали някога за секунди. Дори... скъпоценният си и "височайш" живот!

И наистина никой в залата не бе наясно какво ще се случи всеки миг. Кира макар и загубила равновесие от злокобния вятър , който отново се беше появил , не позволи и за миг да бъде наранена. След като възвърна пръчката си Ародоет се почувства по-уверена , макар и в момента да си мислеше , че не знае нищо. За разлика от нея Кийра Лестранж стоеше гордо изправена точно срещу Ваорай. Сребърната гривна на слидеринката блестеше странно на слънчевата светлина процеждаща се през големите прозорци и заслепяваше Аксилес.
Изведнъж слънцето се скри и в залата стана мрачно и студено. Кийра извърна бързо глава към прозореца, след което отново погледна към опоненката си.
- Този път имаш късмет - просъска тя и в същия момент докосна с изяшните си пръсти гравираната змия на гривната.
През това време Кира, разбрала какво става, бе направила почти същото , но с черния знак във формата на змия на ръката си. В същия миг Кийра Лестранж бе станала красива черна пантера , а братовчедка й величествена пума ( то същото де ) Двете слидеринки , преобразени в зоомагове бързо минаха през вратата и изчезнаха по коридора.

Ародоет беше подранила за обяд, за това тя седна на една от дългите скамейки и зачака приятелите си. На нейната маса имаше само още няколко момчета от по-горен курс, които бяха седнали в другия й край. Те въодушевено си разказваха нещо един на друг и въобще не забелязаха, че се е появил нов член на дома им. Ародоет се подпря на гладката маса и се огледа наоколо. Виждаха се само тук там малки групички от ученици, които седяха на масите си и си приказваха дружелюбно. Синеокото момиче извъртя глава назад и спря поглед си на огромната дървена врата. Тя се взря в нея,а после и в мястото където се беше разразил спорът й с двете слидеринки. След което отново погледна пред себе си и очите й зашариха из масата на слидеринци, която сега беше почти празна. Погледът й се спря на едно ново момче, което в момента седеше встрани от останалите и сякаш размишляваше над нещо. Изведнъж момичето забеляза на къде гледа то. Погледът на момчето се беше вперил в масата на дома й и сякаш искаше с поглед да разкъса групата третокурсници, които седяха недалеч от грифиндорката. Внезапно този вцепеняващ поглед се измести и се втренчи в Ародоет. Тя цялата изстръпна и побърза да смени посоката на зрението си, като светкавично отмести поглед встрани. След което упорито се опитваше да отбягва непознатото момче, което сякаш излъчваше хладнина и омраза.

За щастие това не продължи дълго, макар минутите, които бяха изстекли да се видяха на грифиндорката като цели часове. В този момент обаче, като по поръчка се появи неочаквана "помощ", която привлече вниманието й и тя вече не трябваше да се чуди на къде да гледа, защото тежката дървена врата се отвори бавно. Зад нея се показа момиче, което носеше мантия със знака на дом Рейвънклоу в левия й ъгъл. Само миг след това се появи и второ..., досущ на външен вид като първото. Това бяха сестрите Рейвънклоу, с които Аро се бе запознала на двора. Тя се зарадва и им помаха усмихнато. Двете момичета се запътиха към масата на новата си познайница, също толкова усмихнати, колкото и самата грифиндорка.

- Здравейте - радушно поздрави момичето, а близначките й отвърнаха със същото.
Ародоет, все още леко неспокойна, чувстваше как някой я наблюдава. Изведнъж осмивката изчезна от лицето й и тя седна отново на скамейката, защото се беше изправила да поздрави рейвънклоуките. Стисна силно очи и опипа шията и гърдите си.
- Добре ли си? - чу се разтреперания глас на Джесика.
- Аро, какво ти е? - включи се и разтревожено Дженифър.
- Н-нищо ми няма - отвърна момичето и извъртя поглед към мястото, където беше видяла седналото момче, но него го нямаше. Тя най-сетне напипа някакъв медальон на врата си и като че ли това я успокои.
- Аро, какво става? - отново се обади милият, но вече не толкова трептящ глас на Джесика.
- Нищо, всичко е наред. Не се притеснявай. - усмихна се леко грифиндорката, макар все още да изглеждаше леко разтревожена. - Всичко е наред.
- Сигурна ли си? - намеси се повторно Джен.
- Абсолютно - заяви с още по-широка усмивка първокурсничката.

- Щом казваш.
- Вие как сте. Как протича времето ви тук?
- Страхотно - радушно подвикна вдигайки ръка нагоре и с лек подскок Джен.
- Не съвсем - добави леко намусено Джес. - Наше величество още не е решила, на кои часове иска да се запише и държи да изчакам, за да сме някъде заедно.
- А ти, на кои искаш? Сама избери това което ти харесва. Не чакай сестра си.
- Ако зависи от нея, ще сме записани на всички - шеговито подхвърли Дженифър.
- Ами да. Хубаво е да се изучават всички предмети - сопна се другата.
- Тя е права. И аз бих се записала на всички, но няма да мога да смогна със задълженията, които ще ме очакват - добави Ародоет.
- Виждаш ли? Това е разумна постъпка - заяви самодоволно Дженифър.
- За това се записах само на четири - продължи да обяснява грифиндорката.
- Четириии... - изпискаха в един глас близначките.
- Но това е ужасно - промърмори Дженифър.
- Да, - включи се Джесика - твърде са малко.
- Малко? Ти да не си полудяла. Чудя й се как се справя с толкова много, а ти твърдиш, че са малко. Като искаш запиши се на 100, аз ще покрия минималния брой, който е от...
- Два, струвами се - добави Аро.
- Ами, ще се запиша ако искам и на 1000 - продължи Джес.

Ародоет ги гледаше и им се чудеше как могат да спорят постояно. Но в този момент в залата влязоха четири захилени фигури и тя се досети, че същото правят и те с брат й. Влязлите момчета бяха грифиндорци. Те се насочиха към другата групичка, която първокурсничката бе наблюдавала в началото. Изведнъж едно от тях я съзря и се провикна за поздрав. После сръга в ребрата едно от другите, което имаше черна коса и се беше навело, да каже нещо на седналите. То се изправи и погледна към бутащи я го червенокоско, който посочи момичетата. Тъмнокосото момче Кимна с глава на Ародоет, която му помаха и продължи с разговора си. Джордж обаче дръпна брат си и се запъти към севойките, оставяйки тъмнокоското и приятеля си Лий Джордън при останалите. Когато се приближиха Фред се обади:
- Или виждам двойно..., или си имаме още един чифт близнаци в училището.
Моммчето се усмихна и подаде ръка първо на едната, а после на другата. Те му се представиха и той каза:
- Здравейте момичета, аз съм Фред, а това е брат ми Джордж.
- Здравейте - най-сетне се чу и неговият глас - Здравей Аро.
Червенокосото момче се обърна към първокурсничката, която до сега само ги гледаше и се усмихна.
- Здравей,... Здравейте! - леко се изчерви момичето и извърна поглед към земята.

В този момент се чу нетърпеливия глас на Джордън от към момчешката групичка и близнаците се запътиха към него, като преди това си взеха довиждане с първокурсничките. Рейвънклоуките им отвърнаха, а Ародоет махна леко с ръка и отново погледна надолу.
- Ти да не би да... - започна Дженифър, но беше прекъсната от сестра си, която знаеше какчо ще каже и мислеше, че е неуместно да задава такива въпроси на момиче с което се е запознала едва преди няколко часа същия ден.
- Ние трябва да отиваме на нашата маса. НАЛИ Джен?
Дженифър долови нотката в гласа на Джесика и забеляза строгия й поглед.
- Ами..., май да.
- Чао Ари. - усмихна се рейвънклоудката.
- Довиждане Аро - добави Джен и тръгна след сестра си, която се насочи към масата на дома им.
- Довиждане момичета - усмихна се синеочката и погледна към отварящата се врата, от където започнаха да нахлуват цял куп ученици.